Общество

НАЙ-ХУБАВОТО ПТИЧЕ

ращали децата си да учат също като хората. Те си имали свои училища. Там малките птичета се учели как да хвъркат по-бързо, как да си намират храна, как да си вият гнезда – и всичко, каквото им трябвало в живота.
Една лястовичка и една врана живеели наблизо – били съседки. Веднъж лястовичката видяла, че враната бърза нанякъде.
— Накъде си се разбързала така, съседке? – попитала лястовичката.
— Ох, остави се, съседке! – рекла загрижено враната. – Бързам за училище, храна да отнеса на вранчето си.
— Почакай, съседке – примолила се лястовичката, — ела да ти дам да отнесеш храна и на моето лястовиче – бърза работа имам, не мога да я оставя.
Враната се съгласила. Изнесла лястовичката храната, дала й я.
— Ами какво е твоето птиче? – попитала враната. – Не го знам, по какво ще го позная?
— Не бой се – отвърнала лястовичката, — ще го познаеш. Гледай, което птиче е най-хубавото, то е моето!
Хвръкнала враната, изгубила се, отишла на училище. Минало така доста време – ето ти я, връща се пак. Посреща я лястовичката, пита я:
— Е, какво стана, съседке? Даде ли храна и на моето лястовиче?
— Ох, сестричке лястовичке, не знам какво да ти кажа – отвърнала враната загрижено. – Послушай какво нещо се случи: отивам аз на училището, нахраних моето вранче и взех да търся твоето лястовиче. Ти нали ми каза да търся най-хубавото и което е най-хубавото, нему да дам храната. Гледах, сестро, гледах, изгледах всичките птичета, но от моето по-хубаво не видях. И взех, че дадох нему и твоята храна…
ГЕОРГИ РАЙЧЕВ

Добавить комментарий

Комментировать...